Може би грешките не са дефект, а благословия, може би са просто еволюция и именно поради това дълбоко в себе си ние всички искаме да простим.
Понякога вървим по път, който в последствие наричаме погрешен. Всъщност той е неизбежен. Когато хвърлим камък във водата, не можем да очакваме тя да не промени състоянието си. По същия начин неоснователно е да мислим, че отражение върху живота ни няма да оставят емоциите, които натрупваме, думите, които потискаме и заключените вътрешни проблеми, към които така и не поглеждаме.
Обичаме да казваме, че нищо не е случайно. Стигне ли се до грешките, обаче, това сякаш не е така. Защо? Те носят със себе си емоционално влияние и ако не знаем как да го насочим, ставаме затворници на очаквания и представи, създадени в нашето съзнание.
Когато сметнем, че сме направили нещо неправилно, се чувстваме длъжни да изпитваме вина. По този начин сами наказваме себе си, за да изравним баланса в образа, който сме си дали. Всъщност това е капан, защото именно благодарение на грешката сме способни да почувстваме свобода. Падайки, ние получаваме възможността да започнем на чисто, защото много от емоциите и убежденията, които са ни довели до това състояние, вече ги няма.
Ако пък някой друг е сгрешил спрямо нас, емоционалното натоварване е насочено към приемането на чуждата грешка като умишлено нараняване. Дори да постигне това, дори наистина да го цели, отсрещният няма проблем с нас, а със самия себе си. Можем да обвиняваме някого, задето с постъпките си ни е навредил, но лишено от смисъл би било да се чувстваме обидени, защото зад всяка грешка стои нужда, но тя чака да бъде запълнена отвътре, не от другиго.
Неувереността, болката, недооценеността, неоткритата вътрешна любов, разбиране и приемане се натрупват в нас и ни водят по пътя ни. Някой би казал, че са лош съветник, защото ни побутват към грешки. Други ще ги видят като висшия разум, гласа на душата, който говори с мълчанието си, защото знае, че, ако ни спре сега, няма да намерим себе си – на прага на началото, вече в светлина.
За да прогледнеш, е нужно да се освободиш и именно чрез грешката го правим. Оставяме се в ръцете на страха, за да видим, че е бил измамен. Подчиняваме се на яростта, за да открием, че така изгубваме себе си. Закопаваме се в омразата, за да овладеем силата й преди да стане пагубна.
Така че за всичко има причина, включително и за грешките, но по-важна при тях е висшата им цел и, поглеждайки отвъд моментните вреди, ще я намерим. Може би грешките не са дефект, а благословия, може би са просто еволюция и именно поради това дълбоко в себе си ние всички искаме да простим.
Comments