Определенията „рано“ и „късно“ са само измислица на обществото и всеки е създаден да се движи и живее по собствен часовник.
Бързаме да успеем, бързаме да забогатеем, бързаме да се обвържем, бързаме да изживеем живота си. И защо? Правим го може би, защото ни плаши мисълта за края, който ще ни отнеме всичко. А съществува ли изобщо такъв?
Притискаме себе си да изгладим всеки недостатък, да станем по-ефективни, по-смели, по-силни и да се преобразим по възможност наведнъж. А никой не се замисля, че съществуването ни няма толкова повърхностни предели и животът не се ограничава с нашите определения за начало и край.
Човек нито се ражда, нито умира научен. След като развитието на човечеството продължава, можем да сме сигурни, че то не се побира единствено в рамките на един живот.
Всяко събитие се случва в точно определен момент, защото, за разлика от нас, времето никога за никъде не бърза. То познава своята неограниченост и това му дава търпението и грижовността да настъпи само тогава, когато душата ни е готова, независимо дали ще е в този или в друг живот.
Може би ако не съществуваше в нас идеята за край щяхме да познаем истинското блаженство. Тогава щяхме да живеем за самия живот без да го превръщаме в състезание и щяхме истински да заобичаме и приемем себе си без натиска за постигане на съвършенство.
Твърде безпочвено ни звучи, а съзнанието ни е достатъчно обременено, за да се довери на нещо, което не е материално доказан факт, но животът наистина няма край. Определенията „рано“ и „късно“ са само измислица на обществото и всеки е създаден да се движи и живее по собствен часовник.
Казват, че се учим, докато сме живи, но истината е, че учим и след това, защото уроците ни не са ограничен брой. Те имат хиляди нюанси, а ние малко по малко ги овладяваме, дотолкова, доколкото ни е нужно за момента.
И всичко това се случва в перфектен ритъм, който ние безсмислено се опитваме да забързаме, а той сам по себе си внимава да не ни нарани.
Ако погледнем човечеството отстрани, ще ни облее лек и стоплящ смях – докато природата около нас живее в блажено спокойствие и хармония, ние, мислейки се за по-мъдри, вечно тичаме, сякаш опитвайки се да прескочим нейните предели.