Може би разстоянието от тъгата до радостта е на едно мигване разстояние
Ами ако живеем в измислица? Ако правилата, според които растем, обичаме, изграждаме щастие са всъщност плод на нечий страх. И в този лъжлив свят, който подхранваме, сме създали и болката си, и разочарованието, и всичко тежко и драматично до този момент. Казвам лъжлив, защото, както го наричат толтеките, той е просто нечий разказ. Дори не е задължително да е нашият.
Чували сме, че децата носят разковниче за живота, което с порастването губят. Всъщност е по-просто, отколкото си мислим. Проблемът не е нещо мистериозно в израстването, а в обработването на личността от други вече обработени най-често неистинно личности.
Всички убеждения в съзнанието, етикетът, определенията на важните думи като „богат“ или „любов“, наготово приетите мнения и планове за действие - цялото това знание измества изначалната частица мъдрост, с която идваме на този свят. Твърдят, че е нужно да ни образоват, за да ни подготвят за живота, а истината е, че ние знаем всичко необходимо и колкото повече се подлагаме на обработка, толкова повече губим от себе си.
Това, което ни се е случило като деца, не е въведение в света на големите, а осакатяване. Научили сме се да не се доверяваме на истината в себе си, заменяйки я със знание, диктувано от цялото ни общество. След време се превръщаме в армия, която отъпквайки еднакви пътища на мислене и поведение, поддържа общия ни симулиран свят.
Ето как гласа в нас започва да ни внушава, че ни се дават не уроци, а страдания, не любов, а наказания, не успехи, а провал. Постепенно заспиват всичките ни сетива. Наричаме протеста на организма си или теглещия копнеж на сърцето интуиция и я захвърляме като непотребна лудост. Ставаме безчувствени, защото гледаме на света през онзи глас, който си е взел властта без съзнателно да сме му я давали.
Ами ако живеем в измислица? Ако всъщност се намираме в Рая? Може би разстоянието от тъгата до радостта е на едно мигване разстояние. Възможно е да сме измислили драмата на живота си, разказвайки себе си чрез комплексите на някой друг. Тогава вероятно точно сега сме в състояние на пълно щастие, но не го осъзнаваме, защото сме замъглили усета си с толкова натрупани убеждения, пуснали корени в цялостното ни поведение, че не можем да открием взора на онази изначална детска истина.
Живеем едновременно в две реалности. Онази, която сме потиснали и всеки ден се опитваме да забравим и онази, която неуморно практикуваме. И в двете бягаме – от себе си. Защото са ни казали, че имаме причина за това, а ние наивно сме повярвали, от една страна, и, от друга, защото се лутаме в лъжа, в която душата ни не намира смирение.
Можем само да заглушим, но не и напълно да затрием истинността. Тя завинаги остава в нас, чакайки. И ще треперим, докато не се отпуснем, за да срещнем вътрешната си лекота и да осъзнаем, че страхът е само част от нуждата да напаснем всичко с разказа, който сме пропуснали, че можем да напишем просто с любов.