Светът, който изграждаме в умовете си, често не е този, който естествено напира в нас
Казват, че приказките са за това да ни вдъхнат надежда, но те ли ни заблудиха или ние ги разтълкувахме погрешно, те ли ни накараха да чакаме щастливия край, вместо да благодарим за всяко начало и да се насладим на красивото настояще?
Стремейки се към вечно щастие, ние зачеркваме неговата същност. Сякаш бягаме към нещо, което дори не съществува, нещо, което толкова сме украсили, че сме изгубили частичката истинност, на която е трябвало да се крепи.
Създаваме списък, по който работим, образ, който трябва да осъществим, защото без тях не бихме позволили на душата си да се отпусне и на мислите да се освободят. А всъщност какво толкова му е нужно на щастието? Нищо. Защото то е една блажена простота, която съществува винаги в нас.
Колкото повече разширяваме съзнанието си, толкова повече от живота можем да видим и то не от илюзиите, които сами сме създали, а от истината, която съществува около нас, въпреки че сме избираме да я изопачим.
Често казваме, че ще станем щастливи, но ние не ставаме, а осъзнаваме, че сме такива. Когато разгърнем всички пластове на убежденията, привързаността и страховете си, остава нещо много красиво и истинско, нещо, което ни носи чиста и искрена радост, защото идва от сърцето ни, от нашата човечност, от простичките и необясними желания на душата.
Но днес тези думи звучат като нещо свръхестествено, необяснимо. Щастието за нас стана онова, което можем да видим, да пипнем и най-вече да притежаваме. Ето защо то е и толкова скъпо и в много случаи недостижимо.
Светът, който изграждаме в умовете си, често не е този, който естествено напира в нас. И всички заедно създаваме среда, в която се принуждаваме да се чувстваме некрасиви, необичани и необичащи.
Не разбираме ли, че нямаме нужда от това? Пренебрегваме и заглушаваме вътрешните си желания и потребности до съвършенство, правим го толкова добре, че успяваме да заблудим най-вече себе си, да се изгубим. А всъщност е толкова по-обикновено и точно това е съвършеното.
Истинските моменти, в които спираме да се опитваме и стараем, онези, в които не мислим, а даваме, когато се отдаваме на себе си, когато просто забравяме, за да се сетим, че сме щастливи – точно тогава наистина сме.
Щастието е единствено определението ни за него. То е пътят ни към самите нас. Тъкмо поради това, колкото повече бягаме от собствената си същност, толкова повече се отдалечаваме и от неговата.
И започваме да търсим щастлив край?
Comments