Уж сме се затичали към пълноценност, а все стигаме някак до бляскаво опакованата празнота
Като социални същества се опитваме да живеем според някакви общи правила. А ако тези правила са само в главите ни? Ако задължението не идва от никого другиго, а от самите нас?
Изграждането на образ е изморително, изпиващо и потискащо, защото означава неприемане на себе си и самобичуване. Стараейки се да подчертаем едни характеристики и да скрием други, ние изкривяваме цялостната представа за човека, а последствията от това се носят сякаш във въздуха, достигайки всички ни.
Сами подхранваме съсипващите ни изисквания – от една страна толерирайки външната безупречност, а от друга, съдейки всяко отклонение от нея. Така онези, получили приза „перфектни“, се чувстват длъжни да поддържат реномето си, защото знаят, че при първата грешка ще бъдат отлъчени, а гледащите ги „обикновени“ доброволно поставят на плещите си товара да им подражават, за да бъдат възприети.
Уж и от двете страни сме се затичали към пълноценност, а все стигаме някак до бляскаво опакованата празнота.
Нашето общество е змията, която сама яде опашката си. Ние даваме и си отнемаме властта. Затворници сме на страха от това, че сме истински, че сме просто хора – уязвими, изплашени, влюбени, даващи и нуждаещи се от обич, подкрепа и доброта. Но този страх, изкаран наяве, разкрива своята голяма илюзорност.
Истина е, че си приличаме много повече, отколкото си мислим. Онова, което се притесняваме да споделим, най-често е изпитано преживяване и за останалите. Същите тези мисли, същите тези чувства и разсъждения навярно са част от историята и на много други хора, с които, обаче, се разминаваме без да си дадем утеха, заслепени от задължението да бъдем безупречни.
А всъщност бушуващите в нас вълни са не слабостта, а силата ни, не провал, а успех, не калта, а цветето, което пониква от нея. В несподелеността ума започва да категоризира вътрешните изживявания с добро и зло, отнемайки ни шанса да видим колко красота притежава всяка емоция.
Криейки се, започваме да губим връзката със същността си – истинска, човешка и присъща. В паниката не можем да повярваме дори, че сме нормални и се втурваме да подхраним маската, намирайки в нея поне моментно успокоение, вместо да приемем всяка наша страна и така да живеем в лекота без нуждата от одобрение.
Искреността е това, което ни трябва. Кога ще си разрешим с увереност да споделим за следите от нашата човешка страна? Превърна се в смелост да не се опитваш да бъдеш нещо по-достойно, по-пълноценно от това, което виждаш в огледалото сутринта.
Колкото повече сме честни, колкото сме истински, толкова повече топлина и обич ще намираме, защото всъщност искаме именно това, но тъй като не вярваме, че го заслужаваме, създаваме куп безумни правила.
Тази верига от скрити, недоизказани усещания и мисли я създаваме сами, а после сами й се и подчиняваме. Роби сме, но не на другиго, а на себе си и ще е така, докато някой не покаже неподправеността, която носи и прекъсвайки кръга на ненужна самота, докаже, че сме хора, което всъщност е и най-хубавата ни страна.