Та ние изобретихме антидепресанти за ежедневна употреба, подходящи за всеки тип човек.
Правим толкова много избори относно бъдещето си и винаги се стараем да сме максимално прецизни, за да успяваме, да печелим. Дали ще е следващата стъпка в работата или в образованието, в отношенията с другите или новите контакти и все пак само дотам. Стане ли въпрос за здравето ни– физическо или психическо, го разглеждаме като неизбежен и непредвидим удар от съдбата. А всъщност е точно обратното.
Приемаме здравословните си и емоционални неразположения като факти без дори да помислим за техните първоизточници. Така овладяваме моментните симптоми, вместо да излекуваме причините за тях. И защо? Мислим, че имаме по-важни отговорности.
Ето как ние продаваме живота си. И после се опитваме да го откупим.
Обичаме да затваряме очи за онова, което ни влияе неблагоприятно. А с времето този процес се превръща в единствената ни възможност, в норма, която ни подлъгва, че няма място за лична свобода и рано или късно нанася своята вреда.
Стресът е виновен. А това, че често ние сами избираме постелята му, няма никакво значение. Ето и една тайна – ако полагахме толкова старание да се грижим за здравето и спокойствието си, колкото за бъдещото си професионално и социално развитие, не само ние, а и цялото човечество щеше да бъде многократно по-щастливо.
Разбира се, няма как да избягаме от всичко, което носи тревога, не е и нужно, светът е създаден в баланс. Но ние отказваме да приемем личната си отговорност за това да се научим на вътрешна устойчивост, съзнателен подбор и самосъхранение.
Та ние изобретихме антидепресанти за ежедневна употреба, подходящи за всеки тип човек. Е, не можахме ли да създадем вместо това начин на живот, изключващ нуждата от тях? Дължим не на друг, а на себе си да вземем живота си в ръце, доколкото това е възможно, и да осъзнаем абсурдността на нашите приоритети, които в повечето случаи дори не са плод на собствен избор.
Не става въпрос за мащабни промени, направени със замах – те ще се случат само след първата малка крачка. Очите искрено се нуждаят да забележат какво се случва отвътре, да постоят, да се загледат.
Грижата за себе си не е лукс, не е и глезотия, тя е всеобща необходимост и лишим ли се от нея ще живеем в последствията й. Защо докторите ни съветват да избягваме забъркването в излишен стрес, да разтоварваме със смях, да пеем и танцуваме повече, да прекарваме време сред природата чак когато им станем пациенти?
Ние всички сме лекари на първо място на себе си и можем да си предпишем начин на живот.
Как гледаме на случващото ни се, как го изживяваме, емоциите, които отдаваме, онова, което си казваме и на себе си, и на другите – всичко създава вътрешното ни състояние, благоприятно или изцеждащо собственото ни здраве. Нещата, на които обръщаме внимание и тези, с които избираме да не се занимаваме – те събуждат стреса или спокойствието в нас.
Колко тежко ще осъждаме или ще сме толерантни, свобода ли ще си даваме или ще се поставяме в граници – ние творим онзи тласък, който има силата да приема, независимо благодарение на или въпреки случващото се, да обича, да се открива, да пази и да знае, че може да има и да дава, защото отвътре е най-ценното, което получава.
Comments