Колко трудности трябва да изживеем, за да си признаем, че всеки е просто човек.
Свободата до голяма степен е липса на ограничения, нали? Нямаме представа колко много ни приковава онова, което наричаме „аз”. Истината е, че да поддържаме идентичност съвсем не е в наша полза, защото правейки го, ние единствено се подчиняваме на подтиците на предначертания външен свят да заемем някаква роля.
Ако бяхме по-съпричастни, може би лесно щяхме да осъзнаем вредата от всичко това. И не става въпрос за великодушие, а за осъзнатост – колко трудности трябва да изживеем, за да си признаем, че всеки е просто човек.
Понякога идентичността прилича на сделка - трябва да й се подчиним, за да получим статут на пълноценност и достъп до „големия” живот. Но сключеното от нас, без да осъзнаваме, ни взима повече, отколкото ни дава.
Загърбваме истината за собствената си природа, завладени от лъжата, че под всички създадени пластове няма да намерим нищо. Така започваме да определяме себе си спрямо онова, което ни отделя от същността ни, отъждествявайки се с ум, изпълнен с работещи наготово мисли, с убеждения, вградени без съзнателното ни съгласие, и с вярвания, които ни подсигуряват чуждото одобрение, но не и личното ни щастие.
Ако наистина имахме толкова голяма нужда от изграждането на идентичност, защо тогава тя не допринася за свободата, здравето и хармоничността ни, а служи по-скоро за прикритие, за самозалъгване и обществена принадлежност? Можем да избираме по-мъдро, но не го правим, защото сме останали невежи за истинското съдържание на нашето „съм”, доближаващо се много повече до група химични реакции и биологични механизми, отколкото до персонаж от драматичен филм.
А може би от другата страна на идентичността стои свободата. Може би, ако не сме ограничени от това кои и какви сме, ще можем да наблюдаваме, да учим и да се вдъхновяваме. Тогава светът би се разкрил в истинското си изобилие, красота и многообразие, а ние не бихме се мъчили повече под тежестта на образ, който трябва да поддържаме, напротив бихме живели с възможността да избираме промяната пред привързаността.
Всъщност всеки носи тази реалност в себе си, стига само да я поиска, защото животът чака да изразим собствената си воля. В противен случай няма да е честно да получим друго освен побутване, нали?
Но все пак, ето го и него – когато затворим очи, продължаваме да сме способни да вървим, без значение, че не виждаме. Възможно е стъпките ни дори да бъдат още по-хармонични и леки. По същия начин, ако пуснем недействителната необходимост от всички роли, характеристики, избори, принципи и решения, които си втълпяваме, че ни изграждат, ще продължим да съществуваме, но много по-истински и съвършени.
Comments