Винаги си правим заключения и то прибързани, нали? А не трябва.
Окажем ли се в отбранителна позиция за постоянно, то най-вероятно имаме причина да се страхуваме? Жертви сме на вечната заплаха, че светът е жесток, а ние не сме достатъчни. По-добре да нямаме високи критерии, за да не се разочароваме, да не се привързваме, за да не останем счупен, да очерним целия свят, за да не се налага да поемем отговорност. Ето едно надникване към живота в страх.
Ние изпитваме болка. И това изречение не би следвало да поражда негативни усещания у нас. То е неутрално, естествено. Всички емоции от спектъра на така нареченото страдание са единствено част от способността ни да усещаме, от нашите жизнени функции. И както приемаме останалите механизми в организма си, така можем да приемем и негативните чувства, но ние избираме реакция към тях, която води до атакуване на всяка наша клетка. Буквално.
Животът в страх следствие ли е или просто зла участ? Може би отговорът на този въпрос ни подсказва какво задвижва личния ни мироглед.
Вижте, болка съществува, всички го знаем, но моделираното от нея не е съдба, а чисто наше действие. Позволим ли това, което някога ни е наранило, да прерасне в начин на живот, в последователна програма, по която работи съзнанието ни, в историята ни за себе си и идентичността ни, то сами избираме да направим обратен завой по пътя напред.
И в това няма нищо лошо и фатално, нормално е, не сме научени да разчитаме на вярата в способността си да се справим. И дори да не осъзнаваме в какво състояние избираме да се поставим, пак притежаваме всичко необходимо да променим посоката, в която се развива животът ни. Но ако се замислим как се е стигнало дотук все пак, има една стъпка, която сякаш отключва всичко.
Винаги си правим заключения и то прибързани, нали? А не трябва. Защото именно те стават масивните колони, на които изграждаме цялата тази програма в мозъка си. Ако проявиш човечност и доброта, ще бъдеш излъган. Ако обичаш истински, ще бъдеш наранен. Ако изразяваш себе си, ще бъдеш отхвърлен.
И?
Това ли е нашето покушение, това ли ще ни съкруши? По-ползотворната реакция е да изградим здравословно отношение към болката вместо да я определяме като немислимо страшна. Толкова немислимо, че предпочитаме да живеем с вечно отворени сякаш пресни рани.
Понякога просто трябва да сме силни и това е всичко. Но не силни по онзи начин, който издига високи защитни стени и насочва оръжия срещу света. Истинската сила е в доверието, че след като болката е част от спектъра на емоциите, че е естествен механизъм, каквито са вдишването и издишването, значи ние ще се справим.
След нея не остава белег, създаваме си го сами, като задържаме отвътре, самонаранявайки се, отровата, вместо да се възползваме от възможността да се променим.
А болката може да бъде нещо като просто сърбеж, непредизвикващ тревога в нас, въпреки дискомфорта, който създава. Но за да се случи това първо трябва да променим начина, по който гледаме на нея.
Интересно е как уж лошите неща всъщност са добри. А така и обратното. Тогава каква е целта на борбата ни с тях и защо превръщаме съществуването си във вечно бойно поле?