Ако сме твърди и непоклатими в убежденията си, то ние всъщност нямаме такива.
Душата и мозъкът на човек вероятно са свързани. Когато в първата нахлуят страхове или се оформят рани, умът изгражда системата си от пътища по начин по-безболезнен за нас. Това е нещо красиво, естествено, но проблемът се появява тогава, когато предпазливостта ни започне да работи сама за себе си без действителна причина.
Ако сме твърди и непоклатими в убежденията си, то ние всъщност нямаме такива, защото обектът на вярата ни не следва да бъде завършен разказ, а непрестанно, гъвкаво и непринудено откриване.
Ето как натрупваме етикети и определения за всичко – типовете поведение и видовете хора, техните занимания и действия, а това ни дава материал за бърза оценка и значителна доза говорене, съчетана с минимално замисляне.
Като общество се превръщаме в шумен и постоянен брътвеж, самоподхранващ се от всичко и изплюващ навън единствено проекции на вътрешните си комплекси, тревоги и огорчения. Но така, вместо да намалява, болката, в която сме се вкопчили, расте, а ние продължаваме да се подлъгваме от изкушението за временно утешение, вместо да се стремим към цялостно изцеление.
Възможно ли е тогава да говорим? Можем ли да излезем от себе си, за да вникнем в света отвън?
Виждаме най-близките си, приятелите си, любимите си, завладени от преценки, отговарящи на защитния механизъм вътре в нас. Наставляваме ги, за да подсилим изкуствената си вяра в принципите, властващи от предпазливост, и ги забъркваме в собствения си страх, бутайки ги бавно към пропастта, в която сами сме паднали.
Но ако пропътуваме пътя до сърцевината на проблема, ще открием, че тя е не по-голяма от грахово зърно, съществуващо само доколкото сами вярваме в него. Ето какво – в душата няма рани, няма боязън, няма и тревога. Тя е цяла, но доверявайки се на думи, заразени с нечия уплаха, приютяваме представата за крехкостта й, често причиняваща уж нейната разруха.
А ако забравим за себе си и погледнем света, лишени от всичките си убеждения? Може би тогава ще намерим повече истина. Отворим ли очи през нея, ще открием далеч по-автентична представа за онова, което ни е мъчело, ще спрем да се пазим, осъзнавайки, че няма от какво, ще обикнем и ще разберем.
Когато се успокои съзнанието, спира и шума, защото с истината - ако сме имали волята да се докоснем до нея, се проектира и светлина, която стопява илюзията на страха. Ето така вече започваме да виждаме какъв е светът, какви сме ние и другите.
А ако има първа стъпка, то може би да замълчиш ще бъде точно тя, защото, за да чуеш онова, което слушаш, и да се обогатиш, разшириш, отвориш, а не войнствено да пазиш наученото за себе си, е нужно да дадеш път на тихия учител в живота ти.
За да Живееш, той винаги те учи да летиш, но ти, мислейки че знаеш, се бориш само да вървиш.